74

Тънката разлика между това да живеем живота си и да го наблюдаваме.

Замислих се напоследък за консервативното мислене. За тесногръдието. За невидимите правила, по които живеем, без да сме ги избрали съзнателно. За неудобството, което различното предизвиква.

Сякаш свят между две премигвания и една дъждовна капка по дървена щипка, ръждясала между двете си половини. Някога някой, някога ние, в прогнил душевен дъждобран, сме усетили свободата да не сме в оковите на “страх ме е”. Сподавен копнеж в гърдите. Сякаш ни гали като коприва всеки път, когато си спомним, че сме били извън рамката на собствените си предразсъдъци и правила.

Одобрението е наркотик. Взимаш малко, после още малко. Не усещаш кога е станало заместител на себестойност. Защо търсим потвърждение дори когато твърдим, че не ни интересува? И какво се случва, когато за пръв път действаме без него?

Когато сме деца търсим одобрението на нашите родители. Научаваме се какво е правилно или грешно според тях. За какво сме поощрявани и за какво наказвани? Така се адаптираме към живота.

От опита ми с хора, мога да кажа, че послушното и перфектното дете са най-често срещаните роли. Кой може да очаква едно дете да е перфектно? Вероятно родители, които също се обвиняват, че не са перфектни. Възпитание чрез проекции.

Перфектността е илюзия. Тя убива връзката. Перфектните хора са безкрайно самотни. Никой не знае как да обича нещо, което не греши.

По-късно, като възрастни, това изискване за перфектност става наш вътрешен глас: Ако не стане от първия път, значи не става, Ако сгрешиш, значи не ставаш, Няма смисъл да го направя, защото някой може да ме критикува и още куп неща. Затова позволяваме на ai да пише нашите текстове. Заставаме пред него, както дете пред възрастен и се доверяваме, че ще го направи по-добре - перфектно. А след това текстът, заедно с други перфектни текстове, излиза безличен и неоткроим. Все повече оценявам правописните грешки.

Стремежът към перфектност ни спира, задушава спонтанността ни. Пречи ни да бъдем автентични и да се доверим на непознатото. Вкопчени в желанието за контрол, подобно на Уран, убиваме новородените си деца-идеите, още преди да са развили своя потенциал.

Безопасността не е неутрална територия, в нея също има риск. Рискът на неизживяния живот. На отложеното усещане за свобода, на потиснатия от рационални аргументи копнеж към промяна, към различното.

Понякога си представям, че съм на 74, в следобеда на живота си. Как съм се променила и какво ли се е случило? Въпросът, който си задавам, е: за какво бих съжалявала на 74? Отговорът почти винаги е един и същ - че не съм се осмелила, че не съм направила нещо, което съм искала от страх или от перфектност. Така калибрирам решенията в настоящето си, доколкото ми е възможно.

И все пак, доста смели неща съм направила дотук. Например да се изнеса от вкъщи - в друг град и в пика на най-дълбокия си депресивен епизод. Почти без спестявания и без ясен план.

Да направя остър завой - да напусна “сигурната” си работа, “сигурната” си заплата и изобщо целия “бързо развиващ се” бранш, за да се върна отново в университета и да започна да изграждам кариерата си отначало.

Да застана на различно място в семейната си история. Да отстоявам границите си, дори с цената на вина. Да бъда искрена, дори когато е рисковано и още няколко дребни неща.

Даже сега всеки месец е своеобразна проява на смелост, защото работя за себе си, нямам сигурност и предвидимост.

Доверие в живота.

Понякога има причини, които може да се видят само от дистанцията на времето. Скрити нишки се преплитат в сюжет.

Кога за последно се осмели да се покажеш такъв, какъвто си, дори с риск да не бъдеш одобрен?

На 74 (или на повече) може би ще седим на някой фотьол, чийто цвят вече не помним как сме избрали. И ще гледаме светлината по стената - онази следобедна, която не сме имали време да забележим преди. И ще си мислим не за всичките си постижения, а за онова малко дете, което някога е стояло пред вратата и е чакало някой да каже: ела да те прегърна, теб и цялата ти неперфектност, обичам те точно такъв, какъвто си.

Може би никой не го е казал.

Затова сега - кажи го ти.

18 май 2026