Пътят, който съм

Пътят на човека е различен. Всеки има свое темпо, свое време, своя готовност и свой ресурс. Винаги съм била против идеята, че в живота има някаква задължителна линейност - поредица от събития, които трябва да се случат в определен ред и на определена възраст.

Мисля, че тази идея създава изкуствен натиск. Започваме да се сравняваме с някакъв въображаем график, да се питаме къде „трябва“ да бъдем, какво „трябва“ вече да сме постигнали и защо все още не сме там. А когато сме твърде заети да се вместим в нечия представа за правилния път, постепенно губим способността да виждаме своя. Губим и нещо много важно - уважението към собственото си темпо.

Същото се случва и в професионален план. Особено в психотерапията съм чувала какво ли не за това как трябва да изглежда един „истински“ терапевт - коя школа трябва да е завършил, с какви инструменти трябва да работи, каква квалификация трябва да има. Често зад това стои идеята, че има един правилен път и всичко извън него е недостатъчно.

Моят собствен път е доста различен.

С психотерапията се срещнах първо като клиент - още през 2000 година, когато това в България беше абсолютна екзотика. Оттогава съм минала през различни терапевтични подходи и инструменти и съм имала възможност да ги преживея като клиент от другата страна. Десетки, ако не стотици часове терапевтичен опит, на който в един момент реших да се посветя професионално.

Така се оказах в момент, в който много силно исках да бъда „истински терапевт“. Първо завършваш психология, после завършваш школа и това е универсалната рецепта и „правилният“ път. След като завърших психология, се записах в определена психотерапевтична школа и инвестирах в нея около пет години от живота си - време, личен опит, енергия и много работа. В един момент обаче осъзнах, че не резонирам с ценностите и начина, по който се случват нещата там.

Тогава пред мен стоеше много труден избор. Можех да продължа въпреки собствената си съпротива, да завърша школата и да стана „истинска“. Или можех да приема, че това не е моят път.

Избрах да се откажа.

И днес съм много благодарна за това решение, защото след него започнах да търся онова, което действително резонира с мен. Срещнах се с работата с детската травма и вътрешното дете, с арттерапията и с други инструменти, които в началото дори аз не възприемах като достатъчно сериозни и „истински“. Но когато започнах да ги преживявам върху себе си, видях тяхната дълбочина.

Работата с детската травма е един от процесите, които най-силно са ми повлияли лично и са ме подкрепили в собствения ми живот. Затова и днес тя заема толкова важно място в практиката ми. И това е съществена част от начина, по който разбирам терапията.

За мен има огромна разлика между това да си прочел нещо и това да познаваш мястото, през което водиш друг човек. Можеш да познаваш теорията, техниките и терминологията, но това не означава непременно, че познаваш територията.

Аз вярвам, че един терапевт може да преведе своя клиент дотам, докъдето самият той е стигнал. Не вярвам, че е устойчиво да терапевтираш от учебниците неща, които никога не си преживял. За мен терапевтичната работа не е просто прилагане на научено знание. Тя изисква лична среща с онова, през което водиш другия.

И може би затова съм толкова предпазлива към идеята, че има само една правилна школа, един правилен инструмент или един правилен начин да бъдеш терапевт.

Понякога дори си мисля, че категоричността по тези въпроси може да прикрива собствената ни неувереност. Когато сме толкова силно убедени в своята хипотеза, че не можем да допуснем друга, има опасност да станем ригидни. А ригидността постепенно се превръща във фанатизъм. И тогава не само че губим любопитството си към различния опит, но се лишаваме и от обмена, който този различен опит може да ни даде. Колкото по-малко можем да понесем съмнението и различието, толкова по-силно имаме нужда да обявим своята версия за единствено вярната.

Това не означава, че няма значение каква подготовка има един терапевт. Напротив. За мен има необходима академична и професионална основа. Но отвъд нея дипломите, школите и съкращенията пред името не са това, което най-много ме интересува.

За мен са важни три неща.

Първото е личният опит - доколко човек познава собствената си история, семейна динамика и травми. И доколко е готов да уважи ограниченията и слепите си петна. Да сме извървели своя път достатъчно осъзнато, за да не се опитваме да водим другия там, където самите ние не сме готови да погледнем.

Второто е моралът. Защото в края на деня терапията е пълна с човешки избори. Психотерапевт с научна титла професор може да наруши конфиденциалност, професионалист с десетки години опит и популярност може да злоупотреби с гласуваното му доверие. Какъв човек сме и какви са ценностите ни за мен са много по-определящи за това какво избираме да направим с влиянието и доверието, които са ни дадени.

И третото, може би най-важното, е смирението. Много е лесно като терапевти да се вземем прекалено насериозно. Да повярваме, че може да оправим нечий живот. Че от нас зависи какво ще се случи с този човек. Че ние сме причината за промяната. Да си приписваме заслуги, които не са наши.

Хелингер казва, че в една семейна система терапевтът влиза последен. За мен в това има много смирение, защото преди появата на терапевта вече е съществувала цяла система, история, поколения, отношения и преживявания, които той не може да обхване и не може да контролира.

Ние сме само една малка отсечка от пътя на своите клиенти. Понякога осветяваме нещо, което те не са могли да видят. Понякога им помагаме да понесат нещо, което дотогава е било непоносимо. Понякога просто сме свидетели на нещо, което за първи път се случва в присъствието на друг човек. Но след това пътят продължава, защото е техен да го извървят.

Затова не мисля, че има един правилен начин да стигнеш до психотерапията, както не мисля, че има един правилен начин да стигнеш до себе си. Важното е пътят да бъде истински изживян, а не просто правилно изпълнен по учебник.

Терапията е среща, затова терапевтът не е човекът, който знае как трябва да изглежда пътят на другия. Той е човекът, който е извървял достатъчно от своя собствен път, за да може за известно време да върви до него.

12.08.2026